Исторически очерци от Емил Кацаров

Шуменъ – последната тайна на цар Иван Шишман?

Случайно открит през 60-те години на 20-ти век каменен надпис тотално преобръща представите ни за трагичните събития в последните години от управлението на цар Иван-Шишман. Стратегическата българска крепост Шуменъ изиграва ключова роля в последните месеци на великата някога българска държавност, когато цар Иван Шишман е все още „император и самодържец български“, а не просто „господинчик/господин търновски“, какъвто доброволно става след падането на Търновград през 1393 година.

„аз на българите благоверен цар... дойдох в Шуменъ...“
(каменен надпис от 14-ти век)

Етимологията на думата „Шуменъ“ е спорна, но безспорен е българският й произход. Най-разпространената гледна точка е, че тази важна българска крепост, която пазела подстъпите към столичния хинтерланд – Плиска и Преслав, носи името на гористия и хълмист район – „шуменъ“ е „шума, зеленина“ от старобългарски. Според друга теория, думата „Шуменъ“ произлиза от „Шимеонис“ – града на цар Симеон. Някои учени са склонни да мислят, че именно при Симеон твърдината придобива важно стратегическо значение за българската държава, когато старата крепост на високото плато е допълнително укрепена и разширена.
За първи път крепостта е спомената като Симеонис (Шимеонис) през 1153 година от андалуско-сицилианския пътешественик Мохамад Абу Ал Идриси, който описва селището като голям град с многолюден пазар. Константин Иречек и Георги Джумалиев смятат, че названието „Шимеонис“ произхожда от името на цар Симеон.

Според извършените археологически проучвания, Шуменъ по времето на Първата българска империя е чисто военно селище, със скромна икономическа дейност. На 600 метра западно от по-късния средновековен град е съществувало землено българско укрепление с правоъгълна форма, ориентирано по посоките на света на площ от около 20 декара.

По времето на Втората българска империя Шуменъ е важен военен и икономически център. Според проучванията, това е бил един от най-добре уредените и развити икономически български градове. Населението му едва ли е надвишавало две хиляди души, но заначятчийските работилници на града са били известни с грънчарството (особено производството на сграфито-керамика), каменоделството и металообработването. При управлението на цар Иван Александър в Шуменъ е имало държавна монетарница, която е сякла сребърни монети. Тя е белег за високото развитие на търговията в града и околностите.
През 14-ти век Шуменъ е добре укрепен град, с външен и вътрешен укрепителен пояс – с 28 кули и бастиони, с три порти и 5 малки портици, както и с много църкви и работилници.

Цитаделата, заради която цар Иван Шишман загуби царската си титла ?

През 1966 г главният проучвател на крепостта по онова време - Вера Антонова , открива необичаен каменен надпис, който носи подписа на българския цар Иван Шишман. В надписа има доста странности и противоречия с официалната версия на събитията от началото на 90-те години на 14-ти век.
За първи път, обаче, професор Николай Овчаров дръзва да се усъмни в обичайната трактовка, че при цар Иван Шишман България е в глуха и пасивна отбрана и не оказва почти никаква съществена съпротива на османските нашественици.
Доказателство за тази гледна точка е самият Шуменъ – могъща и стратегически важна българска крепост, която внезапно се оказва в османски ръце през 1388 г, а проучванията на терен сякаш не откриват доказателства за военно разорение и упорита съпротива. Но дали е така наистина?..

При проучване на крепостта през 1966 г Вера Антонова открива непълен каменен надпис. Част от него гласи приблизително следното:
„...аз, поставения от Бога цар на българите, Иван Шишман, син на великия цар Иван Александър дойдох в град Шумен на царство/по царско благоволение в името на небесния цар Христос...“
Текстът не е пълен и предполага възможност за различни тълкувания. Първоначално учените считат просто, че е белег за важността на Шуменъ при цар Иван Шишман, който увековечава посещението си в крепостта със специален надпис. За точна датировка на надписа никой не говори.
Професор Николай Овчаров предлага интересна и по-различна гледна точка.

През 1388 година, напълно внезапно, 30-хилядна османска армия форсира през зимата източните старопланински проходи и изненадва българска войска. По онова време е било изключителна рядкост да се воюва в зимни условия, а още повече, че Хемус с проходите и допълнителните укрепления, които там изграждат между 1350 и 1380 година владетелите Иван Алексанър и Иван Шишман, е считан за трудно преодолимо препятствие дори през лятото.
През зимата на 1388 г българските стражи и гарнизони по Стара планина са шокирани и изненадани – те почти не оказват организирана съпротива, когато в заснежените планински пътища съзират османските пълчища да напират към българските крайгранични твърдини. Така бързо се оказват в османски ръце големи и стратегически крепости като Венчан, Овеч, Мадара и Шуменъ.
Начело на похода е Али паша с 10 санджака/30 хиляди мъже. Хронистите разказват, че първо османските войски достигнали Айтос, прекосили река Камчия и превзели граничната българска крепост Ченге. При обилен снеговалеж нашествениците завладяват неочаквано крепостите Венчан и Овеч. Настъплението продължава към Варна, Мадара и Овеч.

Във Венчан българите вдигат въстание и избиват османския гарнизон, но след това са разгромени и крепостта е срината. Единствено Варна успява да устои, но по това време градът не е под властта на българския император/цар Иван Шишман. Османците превземат старите български твърдини Мадара и Шумен. През март 1389 г край Дъбилин/Ямбол е сключен мир – цар Шишман обещава Дръстър, но после се отмята. Три месеца по-късно е битката на Косово поле, след която османците са ангажирани с размирици и война в Мала Азия. Според проф Николай Овчаров, следващите 3 години преминават в локални кървави сблъсъци в североизточна България. Между 1390 и 1392 г Болозъ Мурад атакува Тутракан и го превзема при второто нападение. Иван Шишман губи и Дръстър.
През 1392 г съюзникът и доскорошен васал на цар Иван Шишман – влашкият владетел Мирчо Стари, предприема походи на юг от Дунав – напада османския лагер край Карнобат. Османските хронисти отбелязват, че извършил атаката „с други злодеи“ (вероятно военни части на цар Шишман). Край Карнобат били избити и взети в плен много османлии. С този поход Мирчо Стари вече започва да се еманципира от цар Шишман. Завладените от него османски крепости на юг от Дунав не връща на сюзерена си, а те остават под влашка власт, която запазва изцяло местните български администратори.

В началото на 90-те години на 14-ти век османците са заети в Мала Азия, в новозавладените български крепости от похода през 1388 г, са оставени малки гарнизони. Тази особеност дава възможност за едно по-различно тълкувание на каменния надпис на цар Иван Шишман от Шуменъ. Професор Николай Овчаров и епиграфът Коста Хаджиев разчитат текста така: в надписа се казва, че цар Иван Шишман е дошъл в „в град Шумен на царство по волята на небесния цар Христос“. Според двамата изследователи, „на царство“ в случая има смисъл за възстановяване на българската власт в града. Частично запазената дата показва времето на събитието – края на 1392 – началото на 1393 г.

Ако това тълкувание е вярно, излиза, че до последно цар Иван Шишман е правил опити за контраофанзива с ограничените ресурси, с които е разполагал. Дали чрез военна хитрост или чрез пристъп - в края на 1392 година войските му се оказват в превзетата от османците през 1388 г шуменска крепост. И това е основателна причина българският владетел да увековечи посещението си в Шуменъ с каменен надпис.

Известно е, че докато българската държавата е относително жизнена - опити за български контраатаки е имало. Например, Дъбилин/Ямбол попада отново за кратко в български ръце през 80-те години на 14-ти век. Ако към това се прибави упоритата отбрана на подстъпите към Средец и предполагаемата голяма битка при Чамурлийското поле, представите ни за българската армия по времето на цар Иван Шишман доста биха се променили спрямо учебникарските клишета.

Предполага се, че именно превземането на важната крепост Шуменъ разярява османския владетел Баязид и той решава през 1393 година да приключи с България като значима сила. Следва похода към Търновград и падането на българската столица.
В този ред на мисли, Шуменъ може да се окаже последната тайна на цар Иван Шишман: крепост, превзета от българската армия в кратка и успешна кампания през 1392 година, и след това повод за окончателното смазване на „българската империя“ – след падането на Търново Шишман запазва малко владение около Никопол, но вече не е „самодържец български/цар“, а „господинчик/господин“ – титла, която някои учени тълкуват като равнозначна на „граф“.



Надпис на цар Иван Шишман, според тълкуванието, изложено в Шуменския исторически музей:
„...поставленный богом, я, царь болгар Иван Шишман, сын великого царя Ивана Александра, приехал в город Шумен по царскому благоволению во имя царя небесного Христа, и я, Срацо написал, внук великого эпикерния Срацимира, эти слова.“