СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ДРУГАТА СТРАНА

Ив Бонфоа – сюрреализъм и висша математика

Обикновено се смята, че математиката е антипод на поезията. Културната традиция сякаш отдавна е наложила клишето, че да бъдеш поет означава да си „ирационален”, тоест да разчиташ повече на емоциите и интуицията си, а не на емпиричния разум. Ив Бонфоа (род. 1923 г.) е доказателство, че клишетата не вършат работа, защото са.... клишета.
Математик и философ по образование, Бонфоа е и един от най-ярките съвременни френски поети. За свои учители той сочи бащата на сюрреализма Андре Бретон, „прокълнатия” поет Шарл Бодлер и „детето-чудо” Артюр Рембо.

Поезията на Ив Бонфоа се отличава с ярка образност и многопластови асоциации. Тези качества са като че ли по-присъщи за необяснимия свят на съновиденията, отколкото за подредената рационална вселена на числата и теоремите.

Малко след като се дипломира като математик в университета в Поатие, Бонфоа се записва да учи и във факултета по история на изкуството в Париж. Следствие на това е появата на талантлив преводач. Благодарение на Бонфоа френската литература се обогатява както с нови брилянтни преводи на Шекспир и Йейтс, така и с ерудирани монографии по история на изкуството.

Но Ив Бонфоа ще остане в историята заради своята поезия. Поемата му „Движение и неподвижност на Дув” е смятана за едно от върховите достижения на френската литература след Втората световна война. Ив Бонфоа е носител на множество отличия . Сред тях са наградата на Френската академия , „Гонкур”, „Монтен”,а през 2007 година поетът получава и „Премията на Франц Кафка”.

Ив Бонфоа почина през 2016 г, на 93 години. С него си отиде една цяла епоха в съвременната френска литература.

из "ДВИЖЕНИЕ И НЕПОДВИЖНОСТ НА ДУВ"

превод от френски: Николай Кънчев

I.
Аз те гледах как притичваш по тераси,
аз те гледах как се бориш срещу вятъра,
студът кървеше върху твойте устни.


И видях да се пречупваш и се радваш, че си мъртва
о най-хубава
подобно мълния, оставяща петна по белите стъкла на
твойта кръв.


II.
Стареещото лято те набръчка с монотонно удовол-
ствие, презирахме несъвършеното опиянение да се живее.

"По-добре да си бръшлян, шептеше ти, бръшлян привързал се към камъните на нощта: присъствие без изход и лице без корен."

"Ти, последното стъкло щастливо счупено от слън-
чевия нокът, по-добре е в планина където се умира."

"По-добре е вятър…"


III.
Там ставаше въпрос за вятър по-могъщ от паметта ни, вцепеняване на рокли, писък на скали - и ти ми-
наваше през тези пламъци
с глава карирана с ръце напукани и цялата
последвала смъртта над барабаните притихващи на
твойте жестове.


Беше ден на твоите гърди
и ти царуваше отсъстваща от моята глава.


IV.
Събуждам се, вали. И вятърът прониква в тебе,
Дув, смолиста степ сънуваща до мене. Аз съм на една
тераса, в бездна на смъртта. И от огромни кучета ли-
стата вече тръпнат.


И ръката ти, която ти издигаш, изведнъж, върху
една врата, ми озарява вековете. Село от жарава, всеки
миг те виждам да се раждаш, Дув,

и всеки миг умираш.