Влюбените

автор: Емил Кацаров


На моята скъпа Любимка...

Живееха в малка изоставена къща, сред липи и акации, там, на отсрещния хълм, където ветровете са най-влюбени през лятото и най-свирепи през студената зима. Почти никой не си спомня вече за тях. Единственото нещо, което все още отеква по глухите улици на този каменен град е, че тя бе неговата Възлюбена, а той – нейният Любим. В старите регистри някъде е отбелязано, че той се появил на този свят, за да отмерва в стихове трепета на сенките, да съзерцава блясъка на сияйните същества, изплували по пладне на повърхността на тъмните локви, да се учудва от пресните следи на бягащи кошути, от шепота и безмълвието на листата, да се вглежда дълго в камъните и перата на нежните птици и после при срещата си с някой случаен човек да го обгърне с искрящата мантия на своите мълчаливи, пленително-гаснещи думи.

Вечер тя го чакаше в малката къща сред акациите и липите. И срещайки своите погледи, те дълго се любеха, дълго милваха взаимно телата си, докато нощта ги поваляваше, и всеки по отделно потъваше в пещерата на своите безпаметни сънища...

Ала веднъж, той я сънува – срещна я край извор с бистра вода и разцъфнали увивни растения. Бе тя – най-възлюбената от всички възлюбени. Ръцете им се докоснаха и те заедно поеха по бяла, мраморна пътека, където в дъното ги чакаха тъмнината на здрача и огнените езици на почиващото слънце. Преминаха през техните селения, и отвъд мрака и светлината им, се оказаха в малка стаичка, в единия ъгъл на която имаше старинна амфора с тъмно, отлежало вино. Тя му подаде амфората и той отпи.

През следващите нощи сънят се повтаряше до най-малка подробност. На края той вече не пиеше от амфората, а тялото му потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в нея, докато достигна дъното й и там откри малката къща, в която щастливо живееха. Отвори вратата. Обходи стаите. И в най-отдалечената от тях намери тялото на своята възлюбена – бе покрито с бял чаршаф, изцапан от мастилени отпечатъци на ръце, които не позна. Ала, когато тя се събуди, отпечатъците се отрониха и превърнаха в кости на риби, които побързаха да се слеят с неговата сянка. Тя го погали нежно. Но сякаш някой друг приемаше милувките й.

От този момент нататък той се чувстваше странно раздвоен . От една страна я обичаше, тъй както се обича само най-възлюбената от всички възлюбени, от друга страна – сред ирисите му се разхождаше един непознат човек, който се опитваше да му отнеме любимата жена. А тя с цялата любов, на която изобщо бе способна, се отдаваше на своя възлюбен, без да подозира, че така всъщност попада в прегръдките на човека, от когото той я ревнуваше. Със сигурност това бе друг мъж. Не бе плод на някаква мания или шизофренично раздвоение, а съвсем нормален факт – през нощта, на дъното на амфората, тя невинно отдаваше милувките си на този натрапник.

Тъга обходи сърцето на Възлюбения. На него все по-трудно му бе да носи своята искряща мантия и да гали хората с мълчаливите, пленително-гаснещи думи. Може би точно тогава името му се появи за първи път в Регистъра на длъжностните лица, назначени от кралицата. Той искаше да запази любовта си чиста и пламтяща като онома слънце, което бяха срещнали накрая на пътеката, когато сънува своята Възлюбена за първи път. Бе някак невъзможно да разчлени тялото си от Нейното. Непосилно бе и да превъзмогне чуждата ръка, шетаща из съкровената безпаметност на техните птиче-подбно-пеещи, общи, неизказуеми мигове. Прииска му се да се постави на нейно място, защото вярваше, че любовта към нея е собствената му любов към целия свят, която трябваше да се научи да разделя с някой, за да я заобича ощи по-силно. Чувстваше се ужасно. Една сутрин няколко кралски служители му донесоха вестта, която сам си бе изпратил, използвайки персонажа на кралицата. Назначаваха го за уредник на дворцовите любовни истории. Два пъти месечно една карета го отвеждаше до непозната улица, пред случайна къща, в която вероятно го очакваха кралицата и нейните дворцови дами. Там, зад една пурпурна завеса, върху която бяха избродирани тела на съвкупляващи се мъже и жени, той трябваше да измисли и разкаже няколко любовни истории, по възможност необичайни и все пак възбуждащо-познати. Целта бе поне една от присъстващите дами да де влюби в някой от героите на тези, по предварително зададен план, перверзно-мръснишки, възвишено-еротични истории, в които в крайна сметка косвено участваха всички – и разказвача , и слушателите... Ако той не успееше да изпълни това условие, те щяха да му отнемат правото да отмерва в стихове трепета на сенките, щяха да заличат името му от спомените на неговата Възлюбена и той щеше да потъне завинаги в амфората при мастилените отпечатъци и костите на риби, сливащи се с неговата сянка.

Всеки месец той им разказваше по две любовни истории, в които понякога неволно добавяше някое перо от птица, слънчев отблясък или леко приведена загадъчна фигура на покрито с мъх изсъхнало дърво. Но после бързо се осъзнаваше и вплиташе в преждата на разказа си, редом до капката кръв и златистите нишки на любовта, една пикантна подробност, примерно от типа на “... той я изчукал отзад, иззад дантелените пердета, стоейки на един крак, почти пред очите на съпруга й, докато онзи безметежно попълвал служебните си книжа и си тананикал мелодия от някаква модна симфония...” . Тази история можеше да завърши евентуално с едно абаносово ковчеже и изящно изписана бележка в него, в която се възпява дъждовно-ефирната красота на похотливата дама и т.н.

Денем очите му сияеха от любовен полет към любимата, нощем потъваше в тъмнината на древната амфора, а понякога /на всеки две седмици/ се превъплъщаваше в ролята на мимолетен дворцов прелъстител, който съблазняваше с мисълта си кралицата и нейните придружители, и така, пурпурната завеса постепенно се освободи от еротичните бродерии и върху нея започна да се оформя силуетът на една мистериозна мъжка фигура.

Когато се завърна вкъщи след поредното сластолюбиво обсебване, на което вече и той самият трудно можеше да устои, не я намери. Тя бе изчезнала. Малко по-късно в поредната непозната къща, след обичайната любовна история, той разбра, че върху пурпурната завеса бе избродиран силуетът на онзи, от когото я ревнуваше. И това още по-силно го обезпокои. Сега, когато се бе научил да я дели с хипотетичния й любовник, отдавайки се на похотливите фантазии на кралицата и нейното обкръжение, той за първи път почувства истински тъмнината на Смъртта. За първи път от няколко мига безвремие, които продължиха дълги години, на него му се прииска да напише поема, изваяна от искрящата мантия на безмълвните, очарователно-гаснещи думи. Посвети я на Любимата, която обичаше ...

От този ден нататък името му е свързано с един особен епитет в Регистрите на кралските длъжности. Но за това ще стане въпрос по-нататък. Когато прочете своята последна любовна история, с която всъщност завършваше кръга на влюбванията, които до крайна степен обсебиха мислите и фантазиите на кралицата и нейните придворни дами, той затвори очи и видя върху пурпурната завеса нейната грациозна фигура. Тя му се усмихваше ласкаво и го канеше при себе си. Завесата за първи път падна, Той отвори очи и влезе в тъмната стая. Там го очакваха Луната и нейните придворни дами – звездите. В лунните лъчи позна своята Възлюбена и я последва. Оттогава никой никога не ги е виждал. Само в Регистъра е отбелязано, че Главният Чиновник от Улицата на Луната и Падащите Звезди е мистериозно изчезнал...