Необикновената утрин на Елена

автор: Емил Кацаров

“В Пловдив, в града вековен...”
/ “Диана Експрес”/

Слънцето хвърляше огнени ками по прозорците от втория етаж на отсрещната сграда. Тясната калдъръмена улица, покрита със светлинни кокошки и яйца от сянка, блуждаеше между деколтетата и напращелите от спомени зидове на някогашните чорбаджийски одаи и дворове, които бяха пълни с есенни въздишки и привидения на засукани моми.

Гърдите на Елена бяха бели като чапли. Но това не беше видно в този момент. Под памучната й блузка се очертаваха грапавите водни лилии на черния й сутиен. Тя закрачи нагоре по калдъръмената улица. Кафенето в тясната глътка на малкото площадче , стотина метра по-нагоре, бе извадило на показ белите си зъбки – масички и столове, върху които бяха накацали раннобудни туристи и лениви заможни дядовци, преглеждащи сутрешната преса с чаша топло кафе.

“Не мога повече така, имам нужда от любов... Сашо се оказа глупав тъпкач... я, каква хубава котка... Ама, и майка ми, що се бърка там, където не й е работа. Сашо... омръзнал ми е. Не знам дали го обичам. Само за “великите” си планове говори и е толкова скучен...” – мислите на Елена жужаха като пчели,прелитащи без цел от цвят на цвят, крилете им бръмчаха над тясната калдъръмена улица, докато тя преминаваше покрай достолепната Балабанова къща. Всъщност бе излязла просто да се разходи. Още от ученическите години любимото й място за усамотение бяха утрините в познатия старинен квартал, недалеч от който родителите й населяваха грохнала вече фамилна къща.

Тя и Сашо, Сашо и тя - оттекваха токчетата на обувките й и това още повече я ожесточаваше, искаше й се да ги заглуши - или най-малкото – да ги научи да говорят на някакъв друг език. Джиесемът в дамската чантичка запиука като влюбен синигер, меката му перушина сепна слуха й и тя си помисли, че е време да му затвори човката с рязко движение на ожесточената си, полуизпотена ръчичка.

Улицата я изплю грациозно в слънчевото площадче, където вече неколцина дребни търговци предлагаха антикварните си сувенири, пощенски картички и нелепи произведения на художестеното изкуство. Елена бе красива и апетитна. Обичаше да кокетничи с мъжките погледи, когато се плъзгаха като мокри котаци по въображаемите покриви на очертанията й. Такава, напращяла от сочност и леко отнесена, тя достигна древната каменна порта на Небет тепе, недалеч от която бе застанал, както винаги, очарователният старец с латерната. Тя се загледа в музикалната кутия, прииска й се да влезе в нея, подаде монета на старчето и той галантно завъртя фунията на полуосъзнатите й блянове. Латерната се разтвори като лабиринт от видения, като японски параван с пейзажни картини – противно на природните закони, фантастичен гигантски врабец, наподобяващ тлъста пуйка , се появи от някъде, разпери криле и кацна тромаво върху черната музикална кутия. Елена се усмихна загадъчно. Старецът онемя. Въртеше латерната машинално и неразбиращо.

Елена видя Сашо, кацнал върху кутията, да пощи ператата си със сърцераздирателен поглед. При всяко завиране на човката му в сивата перушина, антикварната какафония от звуци, която се лееше край Небет тепе, придобииваше очертанията на истинския Сашо. Накрая образът му се закрепи в пространството и той се обърна нежно към сияещата Елена, заговори й тихо:

“.... Когато изчезна онази нощ, любов моя, пред очите ми се появи разноцветен старинен фенер, чийто ръбове бяха покрити с изящна дърворезба. Едно синьо стъкълце се отвори и миниатюрна бабичка, яхнала двуглава ламя, се понесе като досадна муха около главата ми. Едва осъзнах, че това е някаква моя мисъл – замислих се - и тогава бабичката ми каза да те търся във фенера, сред светлината. Щом си помислих отново за нея, тя изчезна.

Бях твърдо бях решен да те последвам и открия , любов моя.... Приближих се на няколко сантиметра от старинния фенер, погледнах през мъничката пролука, от която бе долетяла бабичката с ламята. Желанието ми да те целуна превърна пролуката в огромен прозорец, през който надникнах и долу под мен се разстели улица с екзотични каменни къщи в колониален стил, за които съм чел в романите на Маркес. В далечината, на фона на изгряващото слънце, видях облените в утринен блясък вълни на морето. Една маймунка се изправи на перваза, претъркули се два пъти и ме дръпна за яката. Някаква сила ме подде и аз се оказах насред улицата. Наоколо вече имаше множество хора. Поех надолу към морето и , когато глъчката започна да ме изморява, свих по една полутъмна пресечка. Не след дълго излязох на друга улица, която ме отведе до площад, сред който бяха подредени различни сергии с плодове и морски деликатеси. Оттук се виждаха мачтите на корабите и защитния вал на пристанището. Хората наоколо бяха облечени в празнични дрехи и се суетяха весело между сергиите и огромните тропически дървета в дъното на площада. Откъм улицата, която водеше към морето, се чу странна смесица от хаотична, но същевременно приятна за ухото музика. Тя започна да става все по-отчетлива, центърът на площада се изпразни, хората притихнаха, и тогава забелязах празничното шествие, което прииждаше от пристанището. То сякаш цялото се съсътоеше от гигантски праисторически костенурки, които идваха от своя извънвремеви свят, за да ни напомнят за мимолетността на нашето съществуване, та когато се приближиха, при все, че вече не ги виждах като костенурки: бяха младежи на неопределена възраст, по-скоро чичковци, приведени под тежките орехови сандъци, които носеха на гърбовете си, аз изпитах дължимото страхопочитание и инстинктивно сведох поглед от тях. Чу се остро изсвирване. Насред площадчето се появи открита каляска, в която имаше трима облечени в сиви фракове господа, при чието пристигане се осмелих отново да вдигна очите си. Шествието спря. Тогава единият от мъжете слезе от каляската, поклони се пред събралото се множество и с помощта на своите асиситенти (праисторическите костенурки) започна бавно и достолепно да разопакова багажа си. Свали нагънатия черен цилиндър от главата си и, разхождайки се сред огромните сандъци, сякаш между другото, извади от тях няколко напълно непознати и необясними приспособления - между които бяха една статуетка на древноегипетска котка, снасяща сребърни яйца при всяко докосване по опашката й, духов музикален инструмент, чиито тръби бяха извити във формата на изящна, току готвеща се да полети птица, гигантски бронзов скакалец, който при всяко споменаване на думичката “сян” изпускаше от широко отворената си уста две дълги струи златисто-бяла пара - както и ред други неща, всичките прецизно подередени в кръг, в центъра на който застана мъжът със сивия фрак.

Няколко младежи на неопределена възраст му донесоха десетина платинени тръбички, с които той свърза своите странни приспособления - и според моите скромни наблюдения - резултатът бе “перпетуум мобиле”, метафизична машина, задвижвана от човешките блянове и фантазии...

Другите двама мъже слязоха от каляската, извадиха от черните си цилиндри тънки тръстикови флейти и засвириха една изключително нежна птича мелодия. Всички ние стояхме като вцепенени, когато усетихме горския мрак, локвите и дивите животни, които като непреодолими усещания се разливаха от краищата на платинените тръби, проникваха във всеки от нас и така станахме съпричастни на едно особено присъствие, в чийто център бе мъжът със сивия фрак. Вероятно всеки от събралото се множество потъна във своите собствени очаквания, но със сигурност мога да твърдя, че аз се оказах под влиянието на нещо полунеопределимо, което по-късно оформих в мислите си като “лов на тапири в сумрака на влагата и гигантските дървета”...

Крайният резултатът от действието на метафизичната машина бе, че от краищата на извитата в кръг платинена тръба се появиха очертанията на рунтав тапир, когото уловихме в мрежите си, и после под съпровода на вече тревожно-величавите звуци на тръстиковите флейти, преобърнахме по гръб. Мъжът в сивия фрак разпори корема му и от неговите вътрешности, почти в като предизвикващо смайване предствление на уличен илюзионист, бяха извадени кутийка стъклени балерини, слънчеви отблясъци, парче луна, момиче от утринна пара и една латерна. Момичето излезе последно от туловището на екзотичното животно.

За миг предусетих в лицето й твоето лице... Гмурнах се в мъглата й и полетях. Ръцете ми се покриха с фини пера и летях, летях. Не зная след колко време се оказах в Стария град, недалеч от Сахат тепе. Зърнах те да крачиш по калдъръмената уличка. Накрая – ето ме, кацанах върху тази латерна, за да те целуна, любов моя.”

Неочаквано видението на Сашо изчезна. Латерната замлъкна. Сърцето на Елена радостно заби под водните лилии на сутиена й. Група туристи се бяха събрали край стареца и го разпитваха нещо за църквата отсреща.

Усмихната и жадна за ласки, младата жена се отправи надолу по улицата, в дъното на която я очакваше непознат младеж от нощ и от луна.